Lifelong Learning Programme

This project has been funded with support from the European Commission.
This material reflects the views only of the author, and the Commission cannot be held responsible for any use which may be made of the information contained therein

Also available in:

"I Am Not Scared" Project

Homepage > Case Studies > Document

Case Studies

TITLE OF THE CASE STUDIES:

Дългогодишен тормоз срещу брат и сестра

SCENARIOS OF BULLYING EVENT::
  • Direct bullying
CAUSES OF BULLYING EVENT::
  • Non-especific
FACTUAL DESCRIPTION OF THE BULLYING EVENT:

• Кога и как започна събитието
Системният тормоз за А и нейния по-малък брат Б започва, когато тя е на 10, а той на 7 години и се случва най-вече в автобуса – на път за училище – и в самото училище.
• Главни участници
Жертвите - момиче А, което в началото на системния тормоз е на 10 години и нейния брат Б – на 7 години.
Насилниците – група момчета от същото училище.
Други ученици от същото училище, останали безучастни.
• Какви действия на насилие бяха извършени
Насилниците (група момчета от същото училище) започват да тормозят Б, защото е аутист и изглежда малко странно. Използват всяка възможност да го удрят, поставят му кабърчета на седалката и го насилват да сяда. В училище често изпразват чантата му и я хвърлят в кофата в момичешката тоалетна. Бидейки негова по-голяма сестра, в такива ситуации А се опитва да му помогне и да го защити, но като резултат обикновено бива дърпана за косата, шамаросвана, удряна по носа или ръцете, ритана и прочие, от момчетата.
А се страхува да каже на когото и да било за случващото се, защото всеки път, когато заплаши насилниците, че ще се оплаче, те я заплашват, че ще извикат по-големи техни приятели, които ще пребият нея и брат й, ако каже на някой възрастен за тормоза.
Един ден, отново в опит да се защити след силен шамар, А отговаря със силен удар по ръката на зашлевилия я В. А обаче не знае, че същия ден в същата ръка на момчето са му били ваксина и мястото е силно болезнено. Ударът на А причинява сериозна болка на насилника и след като се окопитва той и останалите момчета се нахвърлят върху нея с ритници, за да си отмъстят. По-късно В предупреждава А, че е казал на по-големи момчета да я пребият след часовете, като наказание, че го е ударила. А си спомня как всеки ден в продължение на повече от седмица се е крила в момичешката тоалетна след часовете и е разчитала на приятелка да й казва кога идва автобуса, за да не го изпусне.
Майката на А и Б разбира за тормоза три години след като е започнал. Обикновено А и Б се почистват и привеждат в приличен вид преди да се приберат вкъщи след училище, за да няма следи от насилието, но един ден насилниците набиват Б така, че носът му е твърде разкървавен, а дрехите прекалено накъсани, за да успеят А и Б да прикрият случилото се. Майката на А и Б ги принуждава да й разкажат всичко и след това посещава заедно с тях домовете на насилниците и казва на родителите им за тормоза. След това тормозът е прекратен.
• Времеви период – 3 години от 4ти до 6ти клас за А и 1ви до 3ти клас за Б.

RESPONSE IMPLEMENTED:

В този конкретен случай реакцията е била единствено от страна на майката на жертвите. Това се дължи на факта, че единствено с нея А и Б са споделили случващото се. А са споделили, защото вече не са могли да го прикриват.
Очевидно през трите години в това училище не са провеждани инструктажи и опреснителни курсове за поведенчески анализ на жертвите на насилие. Преподавателите не са запознати със стратегии за реагиране и явно между тях, между ръководството на училището и педагогическите съветници не съществува голямо взаимодействие. Те не са дискутирали различни ситуации, нито пък е имало разговори за процедурите, които биха могли да се използват, за да се справят с инциденти на тормоз и насилие. Съответно не са усетени индикаторите и не са предприети мерки.
Наложително е училищата да са наясно с ефективните начини на интервенция и превенция. Първата важна стъпка е да опознаем тормоза и насилието в училището. Ефективната превенция изисква добро планиране, включително и документиране ефективността на най-добрите практики и програми, превантивни стратегии и ефективен ответ на всякакво насилие, което би могло да се породи. Тъй като изследванията са непоследователни, дълг на всяко училище е внимателно да прецени кои програми най-добре отговарят на нуждите на ситуацията, възникнала на дадено място, както и да следят ефективността на новите програми за подобряване на сигурността в училище и намаляване на случаите на невъзпитано и подронващо поведение.
В подобни случаи уведомяването на училището е задължително, най-малкото за да се почерпи опит и да се предотвратяват такива ситуации в бъдеще. За да се гарантира, че всички участници – и жертви, и насилници – ще получат нужната им помощ, е необходимо случаят да не остава в рамките на междуличностните отношения, а да бъдат уведомени и официални лица. Бихме могли да си представим и друг развой, при който родителите на В и другите насилници съвсем не са толкова благоразположени към тормозеното семейство, а напротив – отричат вината на своите деца и обвиняват оплакващите се в лъжи и изнудване.

IMPACT OF THE BULLYING ACTION:

Решаването на проблеми от този тип е повече от наложително, защото застрашава както живота на подлаганите на насилие деца, така и цялостното им израстване като личности – образованието им няма да е на възможното за тях ниво, като възрастни ще се страхуват да изразяват свободно позиция вкъщи, на работното място, в обществото, ще се страхуват да помагат на други хора, срещу които е упражнено насилие. Застрашено е развитието и на насилниците, защото пораствайки те развиват самочувствие на ненаказаност и агресивното им поведение ще бъде насочено към по-широк кръг от хора. Тогава, като зрели хора, наказанието им би било много по-тежко. По-тежки биха били и последиците за техните бъдещи жертви.
Необръщането на внимание към проблемите и грижите на отделните деца като членове на училищната общност отнема от авторитета й, защото жертвите не разчитат, не се надяват на ефективно разрешаване на своя проблем, а напротив на задълбочаването му. Принципите на активното гражданство в подобна среда не важат. От жертвите и насилниците не може да се очаква да заемат активна гражданска позиция или да се интегрират успешно при положение, че са поставени в подобно положение на допустимо насилие.

POINT OF VIEW OF VICTIM:

А разбира, че тормозът, който започва срещу братчето й се дължи на неговото заболяване, което го отличава поведенчески от останалите. Тя го обича твърде много, за да си позволи да остане безучастна и започва всячески да се опитва да му помага и да се застъпва за него. Тормозът се разпростира и върху нея. А съжалява, че съучениците им, които са били свидетели на насилието все пак не са предприели някакви действия, дори без да са молени за помощ. А и Б много се страхуват от по-сериозни последици и побой от страна на „по-големите и силни приятели на В” и затова упорито си мълчат. Освен това, А и Б смятат, че дори да кажат на някого, наказанието за В и другите ще бъде неадекватно и те ще имат възможност да си отмъстят с повече насилие. Факт е също така, че когато в ситуации като тази никой от околните не се притичва на помощ, жертвата предполага, че тя е виновна за ситуацията, че тя е предизвикала насилието по някаквъ начин и затова мълчи и търпи.
Проблемните ситуации предизвикват ускорено съзряване и осъзнаване от страна на А. Тя разбира, че побойниците се подиграват на братчето й, за да станат по-интересни за съучениците си.
След последния и най-тежък побой, майката на А и Б разбира за случващото се и успява изненадващо ефективно и за двете си деца да разреши проблема, като отива директно при родителите на насилниците. Тогава А осъзнава, че ако е била споделила с родителите си много по-рано нещата, сигурно биха се развили далеч по-благоприятно. След разговорите на майка й тормозът от страна на тези момчета и особено В приключва.
А и Б имат нужда от подкрепа от своите родители, а също така от включване в специална програма, която се занимава с такъв вид случаи. Като се има предвид проблемът на Б, говорителят на малката групичка следва да бъде А. Тя трябва да преодолее усещането за беззащитност и слабост и да вярва, че ще получи подкрепа и че двамата с мълчаливия й брат не са сами. А и Б имат нужда от цялата подкрепа на своето семейство и на съучениците си, за да преживеят страховете си. А и Б имат нужда от психолог, предвид трайните последствия, които може да нанесе един такъв дълъг тормоз.

POINT OF VIEW OF BULLYING STUDENT(S):

Може да се предположи, че неспособността на Б да управлява социалните си контакти чрез невербалното си поведение дразни насилника. Б е избран за жертва и поради липсата на интерес от негова страна към насилника и връстниците, невъзможността и липсата на социално-емоционална обвързаност и несподеляне на интересите и чувствата на другите. Неразбирането на обективното състояние на Б представя неговото поведение като дразнещо агресивните момчета безразличие. Тормозът има за цел да предизвика каквато и да било емоция от негова страна. След запознаването на насилника с историята на заболяването на детето, той би придобил усещане за угризения.
„Един ден в училищния автобус едно дете се подигра на шега с момчето, страдащо от аутизъм и всички се разсмяха. Казах си, че щом на една безобидна шега са се разсмяли всички, значи нищо няма да стане ако и аз се пошегувам. И така започнах да обиждам Б и всички отначало се смееха, но постепенно взе да им омръзва и спряха да се забавляват. Аз обаче не спрях до там, защото вече си бях намерил забавно развлечение – хем се подигравах на момчето, хем то нищо нямаше да ми направи. Заедно с мен още няколко момчета започнаха да тормозят Б. Постепенно обикновените обиди преминаха в действия. С момчетата използвахме всеки удобен момент да му се подиграваме и бием. В началото щом се прибирах вкъщи извендъж осъзнавах какви нередни глупости бях правил през деня и всеки път си обещавах, че от утре спирам и повече няма да се закачам с момчето. Но с времето това чувство на вина сякаш изчезна и вече въобще не ме беше грижа как се чувства момчето. Сестрата на момчето отначало много не се месеше, но като видя как постъпваме с него, започна да го защитава, но напразно. Всеки неин опит да ни спре завършваше много неприятно за тях. Тя беше една, а ние няколко и винаги щом ни се изпречеше, започвахме да я бием, ритаме, дърпаме за косата и други. Сестрата ни заплашваше, че ще каже за тормоза, но аз й отговарях, че имам по-големи и силни приятели, които бих извикал да я пребият заедно с нейния брат. И така 3 години, до момента в който сестрата не ме удари по ваксинираната ръка. Щом болката премина веднага си отмъстих и отново заплаших с по-големите си приятели. След това тя, брат й и майка им се появиха вкъщи и разказаха всичко на нашите. За мен не остана друго освен да обяснявам и да съжалявам за своите постъпки.”

POINT OF VIEW OF OTHER STUDENTS:

Според неинформирани и неволни свидетели, двете деца е трябвало да кажат за проблема на някой възрастен и тормозът е щял да приключи много по-рано. Според тях насилието срещу момчето е предизвикано от факта, че той е аутист и насилниците не го считат за равен „никой не му помага, все едно е различно дете, а той просто е имал някакви малки проблеми”. А и Б не са знаели какво крият и от страх не са споделили с никого, а това е голяма грешка. Насилниците са тормозели А и Б още заради факта, че са били с няколко години по-малки и не са могли да се защитят, а насилниците са имали буквално числено превъзходство. А и Б не са споделили за проблема, защото са се страхували от още по-лоши последици за тях.
Според някои от свидетелите, те не са направили нищо, когато насилниците са тормозели А и Б, защото лошите момчета са щели да се захванат и с тях. Свидетелите споделят, че са постъпили като страхливци като не са издали насилника, но са се страхували от „лична вендета”. Някои от свидетелите споделят, че след като майката на А и Б е разбрала, те също са споделили със своите родители.
Други свидетели споделят, че сред учениците винаги има слухове, т.е. нямало е начин никой да не знае какво се случва на А и Б, но децата не са знаели дали да кажат на някого нещо, защото са се страхували от реакциите на възрастните.
Други ученици свидетели споделят, че са разговаряли с А и Б и са ги питали дали всичко е наред. А и Б са им казвали, че това са си техни проблеми и ще се оправят сами. Учениците споделят, че въпреки че А и Б са отказали помощ, те е трябвало да споделят с някой учител или с директора, за да се вземат мерки. Реакцията на родителите впоследствие е била правилна, но защо е трябвало толкова дълго време децата да търпят тормоз.
Според най-добрата приятелка на А тя не е предприемала нищо, защото А изрично я е молила за това. А е искала да предпази другото момиче от превръщане в жертва на същите побойници, а и не е била сигурна как ще реагират възрастните, ако узнаят и впоследствие издадените насилници. Приятелката на А споделя с чувство на вина, но и определено облекчение, че е благодарна на А за това, че не е искала да я въвлича в ситуацията и да превръща и нея в потенциална потърпевша.

POINT OF VIEW OF TEACHERS:

Ситуацията е ясен пример за проява на агресия спрямо различните членове на обществото. Основен спомагащ фактор за нея е недостатъчната комуникация с подрастващите относно различията между хората и нуждата от толерантност в обществото. Евентуални обучения в час (например по Човек и общество) биха могли да избегнат създаването на подобни ситуации и да премахнат проявата на агресия още преди възникването им.
В описания казус учителите са разбрали за проблемите на А и Б от тяхната майка едва на третата година. Основна роля за този дълъг период имат няколко фактора:
- А и Б са изпитвали страх от своите насилници и същевременно не са имали достатъчно доверие в реакцията на възрастните около тях (родители, учители, пътници в градския транспорт, полицаи и други).
- Съучениците на А и Б са проявили пасивност и не са уведомили никого. Тази липса на реакция от тяхна страна може да се дължи на описаните в предходната точка причини, а от друга на пасивна агресия (споделят гледната точка на насилниците без да се включват активно).
- Преподавателите от своя страна също не са обърнали внимание на промяната на външния вид на А и Б, на промяната в поведението им, на тяхното настроение, на концентрацията и участието им в учебния процес.
Учителите вероятно биха могли да разберат за упражняваното насилие върху двете деца или по начина, по който е разбрала майката – външния вид след побоя – или ако бъдат уведомени от децата – жертвите или техни приятели. Други признаци, по които биха могли да се досетят са липсата на концентрация на А по време на учебния процес, недобрата й подготвеност за училище, реакцията на затваряне при опит от страна на учителя да разбере причините за това поведение. От друга страна жертвата Б също би променила поведението си – би станал по-чувствителен или агресивен.
Проследяването на нетипичното поведение прави вероятно разбирането и на причините за неговата поява.
След като разберат за случващото се, учителите би следвало да уведомят класните ръководители на двете деца и чрез тях да бъде уведомен и директорът на училището. След това процедурата изисква провеждане на разговори с родителите на жертвите и насилниците, както и със самите деца от двете страни на барикадата – поотделно и заедно. При разглеждане на случая на педагогически съвет, децата, упражнявали насилие, със сигурност ще получат наказание. Това е процедурната страна на нещата.
От друга страна, с децата, върху които е било упражнявано насилие е нужно психологът в училище да проведе продължитлена работа за туширане на травмите. Същевременно онези ученици, които са упражнявали насилие, биха могли да бъдат включени в дейности с превантивна цел срещу агресията, за да осъзнаят постъпките си. Организирането на общоучилищно извънкласно мероприятие, в което действащи лица да бъдат едновременно насилници и насилвани също би могло да бъде добър пример за решаване на такива проблеми, защото не само насилваните са жертви. Жертви са и самите насилници, на които явно не е имало кой в семейството да покаже и научи, че насилието не е начин да покажеш колко си велик.

POINT OF VIEW OF SCHOOL DIRECTORS:

Както учителите, защото действията на насилие не са ставали пред погледа им, така и ръководството на училището, са разбрали са ситуацията от майката на А и Б. Това, което са могли да правят по-успешно преди насилието да ескалира до такава степен, е да се стараят да интегрират по-успешно детето със специални потребности и да информират обстойно деца и родители за спецификите на неговото състояние. От тук нататък учителите на А и Б могат да получат подкрепа от своите колеги с цел по-добро информиране и успешна супервизия.
Директорът е приел дете с аутизъм да бъде обучавано в масово училище, което води до заключението, че е наясно със заболяването и е отговорен за интегрирането на детето в групата.
Задължителни са лекции за спефициките на различните заболявания, както и записване на повече деца със специални потребности в училището, би подобрило ситуацията, т.е. децата ще се научат да бъдат толерантни.

POINT OF VIEW OF THE PARENTS OF THE PUPILS INVOLVED:

Гледна точка на родители на жертвите: „Не забелязвахме какво се случва, въпреки че със сигурност е имало признаци, по които сме могли да разберем, че имат проблеми в училище. Никой от училището не ни уведоми, че нашите деца са малтретирани. Може би, ако бяхме предразположили децата да споделят ежедневните си преживявания с нас, щяхме по-рано да разберем за проблема.”
Майката се обвинява, че е лош родител щом толкова време не е усетила проблемите на децата си и не ги е разпознала в поведението им. Тя смята, че е могла да предотврати тази ситуация, ако е разговаряла повече с дъщеря си вместо да фокусира цялото си внимание към лекуването на синчето. Ако е имала възможност да ги изпраща и прибира от училище, също е щяла да предотврати конфликтите. Ако е имала по-голямо доверие в учебното заведение като институция за обучение, възпитание и развитие на децата е могла да обсъди в повече подробности с целия екип, а вероятно и с учениците подробности относно нуждите на нейния син.
Все пак, с реакцията си тя успява да предотврати по-нататъшно насилие и решава проблема.
Гледна точка на майката на насилника: „Една вечер на входната врата се позвъни. Отворих. С изненада видях майка с двете й деца, която ми обясни, че моя син ги тормози. Поканих ги да влязат и поисках да чуя цялата истина. Извиках и сина си да присъства на разказа им. Бях потресена от чутото. Не можех да повярвам, че става въпрос за моето дете. Изпратих майката с децата и обещах да разговарям със сина си. Първата ми реакция беше отказ да повярвам. После поисках да чуя неговата версия по въпроса. Вгледах се внимателно в детето си. Видях малките сигнали, че ме лъже като говори. Не ме гледа в очите, ръцете са свити в юмрук и са дълбоко в джобовете. Защо ми говореше по този накъсан начин? Защо не ми говори с цели завършени изречения? Чух достатъчно. И сега дойде най-страшния въпрос към самата себе си. Защо точно моето дете? Нали това се случва в другите семейства. Къде сгрешихме като родители? Въпроси и много болезнени отговори. Двамата с баща му по цял ден на работа. Вечер изморени и нервни. Трудни делници. Когато вечер синът ни искаше да сподели нещо от неговия ден, дали го изслушвахме достатъчно. Когато ни каза, че му е трудно в някои моменти в училище освен думите ‘справи се сам’ какво друго му казахме самите ние. Защо е започнал агресия към деца от неговото училище, особено когато едното е със заболяване. Избрал е по-слаб от него. Това е съзнателен избор. Прилагал е системна агресия, но не сам. Имал е подкрепата на други момчета. А върху самия него имало ли е прилагано насилие. Физическо насилие. Не. Щях да забележа. Ами ако не е на физическа, а на психическа основа. Защо не ми е казал, ако е имал проблеми. Един човек, за да се превърне в насилник над по-малки и по-слаби има някаква причина. А при моето дете каква е? Бие този, който е безсилен. Защо цели три години нищо не ми е направило впечатление? Значи се е прикривал добре. Преразгледах нещата от нашия живот, но в разговор с него. Ценностната ни система от нас като родители се опитваме да му я предадем. Приятелите – защо точно тези момчета и защо винаги той е насилника, а те са само за фалшива сигурност. Да в нашето семейство има проблем. Започнаха дълги разговори между родители и дете. Искам той да ми говори и да ми обясни. Бясно ми беше, че започваме да вървим един дълъг и труден път. Но откъде да започна аз, за да помогна на моето дете. Точно от прибирането ми вечер от работа „Добър вечер, сине. Как си? Как ти мина деня в училище? Разкажи ми всичко. Не, не съм уморена. Слушам те внимателно!”
Интересни гледни точки на интервюирани родители поставени в ролята на родители на свидетели (17 възрастни):
„’Как мина в училище?’ – ежедневният въпрос на нас, порасналите деца. А те, нашите деца, понякога ни разказват – ако става за разказване, понякога премълчават, ако е неприятно. А неприятните неща всички ги знаем: забележка, забравено домашно, лоша дисциплина или оценка, конфликт между деца.
Преди известно време дъщеря ми започна да споделя, че група момчета закачат момче в първи клас и сестричката му в 4ти. Момченцето било с аутизъм, а хулиганите изключително нетолерантни към всеки по-различен. Момиченцето сърцато защитавало братчето си. Посъветвах я да разкажат на учителите, като предположих, че нещата ще бъдат прекратени. И продължих да решавам своите си проблеми.
Измина много време и отново разбрах за такива случки от детето си – насилието ескалирало и накрая родителите на тормозените деца разбрали за проблема.
По повод този случай разговарях с детето си за няколко неща. Говорихме си за толерантността към по-различните. Коментирахме колко време децата са се страхували да споделят вкъщи, какво се случва? А дали насилниците са чували, че Айнщайн, Леонардо да Винчи, Ван Гог, Бетовен и Моцарт, Стивън Спилбърг, че и Джим Кери са били и са аутисти? И колко ли беден щеше да е светът, ако тези хора ги нямаше?
Признах, че лично аз нищо не направих и не уведомих лично ръководството в училището за проблема – разчитах, че някой друго го е сторил. Осъзнах, че нашето нежелание да сме активни в решаване на проблемите в училище, да уведомим педагогическия съветник и другите родители ощетява всички деца. Пожелах си аз и другите родителите да бъдем по-чувствителни и по-дейни заради нашите, и заради всички деца.”
Според други родители на деца свидетели, връзката между тормозените братче и сестриче и техните родители би следвало да е по-дълбока, защото майката не е разбрала за насилието от елементарното поведение на двете деца, а това би следвало да е възможно, в случай, че комуникацията е на достатъчно добро ниво. Според родителите споделянето на проблема е ключът към неговото разрешаване – „колкото по-рано се разбере за проблема, толкова по-добра реакция и добро решение ще се намери за изход от възникналата ситуация”.
Интересен е допълнителният коментар на една майка, която казва „замислих се дали съм положила достатъчно усилия моето собствено дете да не попадне в положение на жертва, или не дай Боже, в положение на насилник, и не можах да си отговоря”.

POINT OF VIEW OF THE COUNSELLOR IN THE SCHOOL:

Тормозът се случва „най-вече в автобуса – на път за училище – и в самото училище”. Прави впечатление, че майката на А и Б ги принуждава да разкажат за тормоза, който продължава цели три години. Силно озадачаващ е факта, че никой възрастен от училищния персонал не забелязва какво се случва в продължение на три години и не сигнализира родителите на жертвите и насилниците. Очевидно в момента, в който родителите на двете страни разбират за случилото се, тормозът бива прекратен.
В случай, че училищния психолог / педагогическия съветник не знае за наличието на подобен проблем, не би могъл да предприеме каквото и да е. В момента, в който той/тя разбере (или поне подозира), би следвало да интервенира на няколко нива:
1. Индивидуална работа с преките участници в конфликта (с жертвите и насилниците) – теорията и практиката показват, особено в случаите на продължителен тормоз, че и двете страни насъзнавано поддържат ситуацията по различни причини.
2. Консултиране с родителите на децата – в крайна сметка родителите са основните фигури, отговорни за възпитанието на децата и тяхното здраве и е недопустимо те да бъдат държани встрани от проблема.
3. Групова работа с класа/класовете на децата-участници – почти винаги подобни ситуации се разиграват пред „публика”, а отношението на „публиката” към проблема може да играе сериозна роля в развитието на конфликта, предвид силното влияние на референтната група на връстниците в периода на пубертета и юношеството (в цитирания случай приятелка на момичето знае какво се случва и също не уведомява никого). Организиране на беседи с децата на тема аутизъм и приемане на децата със специфични потребности от връстниците чрез ролеви игри – когато човек не знае за дадена ситуация, той постъпва рутинно, т.е. не конкретизира.
4. Своевременно уведомяване на училищното ръководство, така че да могат да бъдат предприети адекватни официални мерки – директорът е лицето, носещо основната отговорност за това, което се случва в училище.
5. Консултиране на класния ръководител (разпознаване на белезите на насилие; мерки, които би могъл да предприеме в работата с класа; къде да се адресират при необходимост и т.н.) – заявките за психологическа работа в училище обикновено идват от класния ръководител или учителите, тъй като те са тези, които имат по-пряк контакт с децата и съответно възможност да наблюдават техните взаимоотношения.
6. Водене на картотека на децата, склонни към прояви на насилие, както и на децата, склонни да стават жертви на насилие.
7. При необходимост – съвместна работа с други институции (детска педагогическа стая, социални служби, МКБППМН, неправителствени организации и други).

POINT OF VIEW OF POLICY MAKERS:

Не е нормално да няма никакъв белег, според който да се разбере, че двете деца са малтретирани. Безучастното поведение на възрастните в превозното средство е много лошо. Гражданското съзнание не съществува в този случай. Трябвало е децата да се приучат от малки да споделят повече неща с родителите си. Мълчанието от тяхна страна е довело до задълбочаване на проблема. Действята са се разигравали пред останалите ученици, които все пак в един момент е трябвало да уведомят за това ръководството на училището и класния ръководител. Намесата на родителите в случая и неговото париране е твърде късна поради мълчанието на децата. Трябва да се вглеждаме повече не само във външния вид на нашите деца, но и да се опитваме да вникваме по-често в тяхното вътрешно психическо състояние.

CONCLUSIVE DEDUCTIONS:

(заключения на ученици от 8ми и 10ти клас)
Тормозът в училищата обикновено е предизвикан от това, че всички деца са различни, а това не се харесва на някои. Според определени ученици всички трябва да са богати, с най-новите телефони, с най-хубавите и скъпи дрехи и обувки, а това не е възможно. Заради това една група от класа, независимо момчета или момичета, започва тормоз срещу един или повече ученици от същия клас или същото училище.
В началото тормозът обикновено е психически, а той за разлика от физическия не „зараства” след няколко дни или седмици. Психическият тормоз е много по-болезнен от физическия. Той оставя следи в съзнанието на човека, които никога не се заличават трайно, а по-скоро се покриват за известно време. Тези следи не се лекуват.
В конкретния случай момчето е тормозено, защото е аутист. Това заболяване го отличава. Той не е като всички други. Той е в собствена реалност. Никой не го разбира. Никой не вижда същото като него.
Насилниците предупреждават, че ако А и Б кажат на някого ще извикат по-големи ученици да ги пребият. Това не се случва за първи път. Всички насилници казват подобни неща и използват подобни заплахи. В повечето случаи те не познават по-големи ученици, но никой не би рискувал. Насилието остава скрито от възрастните. Когато родителите разбират те предприемат действия, които прекратяват тормоза, но често – не за винаги, а само за известно време и историята се повтаря ... Този „цикъл” на действията може да се повтаря с години, докато учениците не завършат училище и пътищата им не се разделят.
„Колкото и да ми се иска това насилие да не съществува и да бъдем равни, тези случки ще се повтарят докато не стигнем момент, когато ние децата не разберем, че независимо от начина по който изглеждаме и по който се обличаме, ние сме еднакви. Всички изпитваме болка, всички се радваме на хубавите дни и това няма да се промени”.
„Общото между жертвата и насилникът е страха, разликата е в това как реагират на този страх. Някои се крият, като момиче А, други търпят насилието и се опитват да свикнат с него. Други решават, че е по-добре да бъдат от другата страна и те да бъдат „силните”.
„Причините за подобен тип събития се крият най-вече в състоянието на обществото и нашата ценностна система. За да ограничим тези случаи, трябва да заздравим връзките в семейството, да предразполагаме децата да комуникират с родителите, да споделят и обсъждат помежду си. Това е една добра база за предотвратяване на случаи като този. Добрата основа, която може да дава семейството, трябва да бъде продължавана в училище. Здравата връзка между родители-ученици-учители би намалила шанса за случаи на агресия, тормоз, наркомании и други.”
„Моето лично мнение е, че всички са пълни идиоти. Как нормален човек не би казал на родителя си (майка си, баща си), че някакви кретени го тормозят? Просто случващото се в Света е толкова нелепо, че ми иде да не излизам от вкъщи!”
(заключения на учители)
В описаната ситуация отсъства ролята на учителя. Учителят, който не само обучава, но се стреми да възпитава качества като толерантност, доброта, честност у децата и използва всяка една възможност да изглажда техните взаимоотношения.
Отсъства и връзката на учителя с родителите, както на жертвите, така и на насилниците. Много е дълъг периода, в който учителите остават «слепи» за случващото се. Неприемлив е факта, че дете със сериозни, видими проблеми е останало извън полезрението на учителя. Неприемлив е и факта, че родителите на жертвите са прехвърлили такава отговорност върху по-голямата сестра, която е едва на десет-единадесет години. Може би обгрижващото отношение към болното братче е отклонило вниманието им и те не могат да уловят притесненията на по-голямото си дете.
Родителите на момчетата насилници, заети с решаването на куп проблеми, свързани с намиране на сигурна работа, осигуряване на нормални условия на живот в семейството, отделят все по-малко време да поговорят със своите деца за взаимоотношенията им със съучениците и приятелите им. Момчетата с израстването си са станали по-самостоятелни, по-уверени в действията си, започва да им харесва да доминират в училище, все по-рядко споделят с родителите си. Учебният процес и подготовката вкъщи остават на заден план. На улицата е по-интересно. Това е моментът, в който учители, педагогически съветници, директори и родители трябва да обединят усилията си и да покажат на момчетата, че такава «свобода» е лъжовна, че моралните ценности на обществото трябва да се запазят. В противен случай ще задействат законите на джунглата.
(заключения на родители)
Ако може да се говори за укрепване на някакви връзки, то в конкретния случай това ще бъдат вътресемейните връзки между децата и родителите в семействата на жертвите и главния насилник. Очевидно е, че майката на А и Б е станала свидетел на насилието в толкова късна фаза, защото поради определени обстоятелства, каквито в нашето общество можем да изброим достатъчно много, нейното внимание е било насочено в посока разрешаване на бюджетни проблеми и служебна ангажираност. Случаят не е развит до степен да обясни какъв е статуса на бащата, дали той изобщо е част от семейството. Много често, при появата на проблемно дете един от родителите се отказва от отговорност и напуска семейството. Възможно е случаят и тук да е такъв, а грижата да е била оставена на баба/дядо/чичо. Майката е била достатъчно ангажирана за осигуряването на средства за семейство с необичайни бюджетни пера. Реакцията й е била моментална и за щастие на децата й – успешно е постигнала целта да прекрати насилието. А няма повече да се съмнява в „силите” на майка си, а Б ще усети и ще се зарадва на ново чувство на спокойствие и увереност.
Благодарение на разкритията, майката на главния насилник В също преразглежда цялостния подход към детето в нейното семейство и си обещава далеч по-задълбочен контакт и „чуваемост” в бъдеще.
Липсата на информираност на обществото води до тежки последици и неприемане на децата със специфични потребности от останалите. Тези деца биват отхвърляни от съучениците си. Липсата на по-голям брой специалисти води до момента на неприемане на такива деца в масовите училища, предвид на което тяхната интеграция е невъзможна. Толерантността към различното е качество, което не се възпитава в днешните деца. Авторитетът на учителя доста често е занижен до минимум. Липсата на постоянна връзка дете-родител-учител води до пропуски в информираността на поне един от тримата участници. Успешна интервенция би било насочването към поведенчески техники, като концентрацията трябва да бъде изцяло върху детето и неговата среда.

Comments about this Case Study


Date: 27.03.2012

Posted by: Teodora Gospodinova
Type of school: Secondary school
Country: Bulgaria

Реалността в България и другите ЕС страни, участващи в проекта "Не се страхувам" по отношение на тормоза в училище е доста сходна. Проблемът наистина доби сериозни измерения през последните години. Най-големи сходства по отношение на някои от причините, лежащи в основата на проблема, откриваме между България и Испания, защото и тук, в нашата образователна система, връзката, отношенията с родителите са незадоволителни. Училището няма възможност да предаде на родителите изискванията и правилата и има разминаване между реалността у дома и реалността и поведението в училище. Също като испанските колеги и ние вярваме, че трябва да се работи повече в тази посока и да инициираме интензивен диалог с родителите, за да спечелим тяхната подкрепа за възпитанието на децата.

Date: 19.03.2012

Posted by: A Lowe
Type of school: Secondary
Country: England

Когато е възможно, по-продуктивно би било училището да се намесва преди родителите да вземат нещата в свои ръце и да предприемат действия извън училището. Моят опит е показал, че това може много да усложни ситуацията, когато децата отново се срещнат в училище. Във всеки случай беше приятно да прочета, че действията на майката са довели до разрешаването на ситуацията. Всеки ученик със затруднения в усвояването на материала има възможност да работи заедно с нашия отдел за „Включване и въвличане” по време на обедните почивки и това помага да се избягват всякакви конфронтации. Нашият специализиран екип е способен да улови промени в поведението на деца като момчето Б и да ги убеди да споделят за проблемите и тормоза. Групата насилници би била отстранена от часовете за известно време и би им била обяснена сериозността на тяхното поведение и как то може да повлияе на тяхното бъдеще. Също така бихме им обяснили подробно спецификите на състоянието аутизъм с надеждата, че те ще променят отношението си към жертвата. След тези действия училището ще има възможност да прецени дали някои от агресорите се нуждаят от психологическа подкрепа и консултиране.

I Am Not Scared Project
Copyright 2024 - This project has been funded with support from the European Commission

Webmaster: Pinzani.it