Дългогодишен тормоз срещу брат и сестра

• Direct bullying

• Non-especific

• Кога и как започна събитието
Системният тормоз за А и нейния по-малък брат Б започва, когато тя е на 10, а той на 7 години и се случва най-вече в автобуса – на път за училище – и в самото училище.
• Главни участници
Жертвите - момиче А, което в началото на системния тормоз е на 10 години и нейния брат Б – на 7 години.
Насилниците – група момчета от същото училище.
Други ученици от същото училище, останали безучастни.
• Какви действия на насилие бяха извършени
Насилниците (група момчета от същото училище) започват да тормозят Б, защото е аутист и изглежда малко странно. Използват всяка възможност да го удрят, поставят му кабърчета на седалката и го насилват да сяда. В училище често изпразват чантата му и я хвърлят в кофата в момичешката тоалетна. Бидейки негова по-голяма сестра, в такива ситуации А се опитва да му помогне и да го защити, но като резултат обикновено бива дърпана за косата, шамаросвана, удряна по носа или ръцете, ритана и прочие, от момчетата.
А се страхува да каже на когото и да било за случващото се, защото всеки път, когато заплаши насилниците, че ще се оплаче, те я заплашват, че ще извикат по-големи техни приятели, които ще пребият нея и брат й, ако каже на някой възрастен за тормоза.
Един ден, отново в опит да се защити след силен шамар, А отговаря със силен удар по ръката на зашлевилия я В. А обаче не знае, че същия ден в същата ръка на момчето са му били ваксина и мястото е силно болезнено. Ударът на А причинява сериозна болка на насилника и след като се окопитва той и останалите момчета се нахвърлят върху нея с ритници, за да си отмъстят. По-късно В предупреждава А, че е казал на по-големи момчета да я пребият след часовете, като наказание, че го е ударила. А си спомня как всеки ден в продължение на повече от седмица се е крила в момичешката тоалетна след часовете и е разчитала на приятелка да й казва кога идва автобуса, за да не го изпусне.
Майката на А и Б разбира за тормоза три години след като е започнал. Обикновено А и Б се почистват и привеждат в приличен вид преди да се приберат вкъщи след училище, за да няма следи от насилието, но един ден насилниците набиват Б така, че носът му е твърде разкървавен, а дрехите прекалено накъсани, за да успеят А и Б да прикрият случилото се. Майката на А и Б ги принуждава да й разкажат всичко и след това посещава заедно с тях домовете на насилниците и казва на родителите им за тормоза. След това тормозът е прекратен.
• Времеви период – 3 години от 4ти до 6ти клас за А и 1ви до 3ти клас за Б.

В този конкретен случай реакцията е била единствено от страна на майката на жертвите. Това се дължи на факта, че единствено с нея А и Б са споделили случващото се. А са споделили, защото вече не са могли да го прикриват.
Очевидно през трите години в това училище не са провеждани инструктажи и опреснителни курсове за поведенчески анализ на жертвите на насилие. Преподавателите не са запознати със стратегии за реагиране и явно между тях, между ръководството на училището и педагогическите съветници не съществува голямо взаимодействие. Те не са дискутирали различни ситуации, нито пък е имало разговори за процедурите, които биха могли да се използват, за да се справят с инциденти на тормоз и насилие. Съответно не са усетени индикаторите и не са предприети мерки.
Наложително е училищата да са наясно с ефективните начини на интервенция и превенция. Първата важна стъпка е да опознаем тормоза и насилието в училището. Ефективната превенция изисква добро планиране, включително и документиране ефективността на най-добрите практики и програми, превантивни стратегии и ефективен ответ на всякакво насилие, което би могло да се породи. Тъй като изследванията са непоследователни, дълг на всяко училище е внимателно да прецени кои програми най-добре отговарят на нуждите на ситуацията, възникнала на дадено място, както и да следят ефективността на новите програми за подобряване на сигурността в училище и намаляване на случаите на невъзпитано и подронващо поведение.
В подобни случаи уведомяването на училището е задължително, най-малкото за да се почерпи опит и да се предотвратяват такива ситуации в бъдеще. За да се гарантира, че всички участници – и жертви, и насилници – ще получат нужната им помощ, е необходимо случаят да не остава в рамките на междуличностните отношения, а да бъдат уведомени и официални лица. Бихме могли да си представим и друг развой, при който родителите на В и другите насилници съвсем не са толкова благоразположени към тормозеното семейство, а напротив – отричат вината на своите деца и обвиняват оплакващите се в лъжи и изнудване.

Решаването на проблеми от този тип е повече от наложително, защото застрашава както живота на подлаганите на насилие деца, така и цялостното им израстване като личности – образованието им няма да е на възможното за тях ниво, като възрастни ще се страхуват да изразяват свободно позиция вкъщи, на работното място, в обществото, ще се страхуват да помагат на други хора, срещу които е упражнено насилие. Застрашено е развитието и на насилниците, защото пораствайки те развиват самочувствие на ненаказаност и агресивното им поведение ще бъде насочено към по-широк кръг от хора. Тогава, като зрели хора, наказанието им би било много по-тежко. По-тежки биха били и последиците за техните бъдещи жертви.
Необръщането на внимание към проблемите и грижите на отделните деца като членове на училищната общност отнема от авторитета й, защото жертвите не разчитат, не се надяват на ефективно разрешаване на своя проблем, а напротив на задълбочаването му. Принципите на активното гражданство в подобна среда не важат. От жертвите и насилниците не може да се очаква да заемат активна гражданска позиция или да се интегрират успешно при положение, че са поставени в подобно положение на допустимо насилие.

А разбира, че тормозът, който започва срещу братчето й се дължи на неговото заболяване, което го отличава поведенчески от останалите. Тя го обича твърде много, за да си позволи да остане безучастна и започва всячески да се опитва да му помага и да се застъпва за него. Тормозът се разпростира и върху нея. А съжалява, че съучениците им, които са били свидетели на насилието все пак не са предприели някакви действия, дори без да са молени за помощ. А и Б много се страхуват от по-сериозни последици и побой от страна на „по-големите и силни приятели на В” и затова упорито си мълчат. Освен това, А и Б смятат, че дори да кажат на някого, наказанието за В и другите ще бъде неадекватно и те ще имат възможност да си отмъстят с повече насилие. Факт е също така, че когато в ситуации като тази никой от околните не се притичва на помощ, жертвата предполага, че тя е виновна за ситуацията, че тя е предизвикала насилието по някаквъ начин и затова мълчи и търпи.
Проблемните ситуации предизвикват ускорено съзряване и осъзнаване от страна на А. Тя разбира, че побойниците се подиграват на братчето й, за да станат по-интересни за съучениците си.
След последния и най-тежък побой, майката на А и Б разбира за случващото се и успява изненадващо ефективно и за двете си деца да разреши проблема, като отива директно при родителите на насилниците. Тогава А осъзнава, че ако е била споделила с родителите си много по-рано нещата, сигурно биха се развили далеч по-благоприятно. След разговорите на майка й тормозът от страна на тези момчета и особено В приключва.
А и Б имат нужда от подкрепа от своите родители, а също така от включване в специална програма, която се занимава с такъв вид случаи. Като се има предвид проблемът на Б, говорителят на малката групичка следва да бъде А. Тя трябва да преодолее усещането за беззащитност и слабост и да вярва, че ще получи подкрепа и че двамата с мълчаливия й брат не са сами. А и Б имат нужда от цялата подкрепа на своето семейство и на съучениците си, за да преживеят страховете си. А и Б имат нужда от психолог, предвид трайните последствия, които може да нанесе един такъв дълъг тормоз.

Може да се предположи, че неспособността на Б да управлява социалните си контакти чрез невербалното си поведение дразни насилника. Б е избран за жертва и поради липсата на интерес от негова страна към насилника и връстниците, невъзможността и липсата на социално-емоционална обвързаност и несподеляне на интересите и чувствата на другите. Неразбирането на обективното състояние на Б представя неговото поведение като дразнещо агресивните момчета безразличие. Тормозът има за цел да предизвика каквато и да било емоция от негова страна. След запознаването на насилника с историята на заболяването на детето, той би придобил усещане за угризения.
„Един ден в училищния автобус едно дете се подигра на шега с момчето, страдащо от аутизъм и всички се разсмяха. Казах си, че щом на една безобидна шега са се разсмяли всички, значи нищо няма да стане ако и аз се пошегувам. И така започнах да обиждам Б и всички отначало се смееха, но постепенно взе да им омръзва и спряха да се забавляват. Аз обаче не спрях до там, защото вече си бях намерил забавно развлечение – хем се подигравах на момчето, хем то нищо нямаше да ми направи. Заедно с мен още няколко момчета започнаха да тормозят Б. Постепенно обикновените обиди преминаха в действия. С момчетата използвахме всеки удобен момент да му се подиграваме и бием. В началото щом се прибирах вкъщи извендъж осъзнавах какви нередни глупости бях правил през деня и всеки път си обещавах, че от утре спирам и повече няма да се закачам с момчето. Но с времето това чувство на вина сякаш изчезна и вече въобще не ме беше грижа как се чувства момчето. Сестрата на момчето отначало много не се месеше, но като видя как постъпваме с него, започна да го защитава, но напразно. Всеки неин опит да ни спре завършваше много неприятно за тях. Тя беше една, а ние няколко и винаги щом ни се изпречеше, започвахме да я бием, ритаме, дърпаме за косата и други. Сестрата ни заплашваше, че ще каже за тормоза, но аз й отговарях, че имам по-големи и силни приятели, които бих извикал да я пребият заедно с нейния брат. И така 3 години, до момента в който сестрата не ме удари по ваксинираната ръка. Щом болката премина веднага си отмъстих и отново заплаших с по-големите си приятели. След това тя, брат й и майка им се появиха вкъщи и разказаха всичко на нашите. За мен не остана друго освен да обяснявам и да съжалявам за своите постъпки.”

Според неинформирани и неволни свидетели, двете деца е трябвало да кажат за проблема на някой възрастен и тормозът е щял да приключи много по-рано. Според тях насилието срещу момчето е предизвикано от факта, че той е аутист и насилниците не го считат за равен „никой не му помага, все едно е различно дете, а той просто е имал някакви малки проблеми”. А и Б не са знаели какво крият и от страх не са споделили с никого, а това е голяма грешка. Насилниците са тормозели А и Б още заради факта, че са били с няколко години по-малки и не са могли да се защитят, а насилниците са имали буквално числено превъзходство. А и Б не са споделили за проблема, защото са се страхували от още по-лоши последици за тях.
Според някои от свидетелите, те не са направили нищо, когато насилниците са тормозели А и Б, защото лошите момчета са щели да се захванат и с тях. Свидетелите споделят, че са постъпили като страхливци като не са издали насилника, но са се страхували от „лична вендета”. Някои от свидетелите споделят, че след като майката на А и Б е разбрала, те също са споделили със своите родители.
Други свидетели споделят, че сред учениците винаги има слухове, т.е. нямало е начин никой да не знае какво се случва на А и Б, но децата не са знаели дали да кажат на някого нещо, защото са се страхували от реакциите на възрастните.
Други ученици свидетели споделят, че са разговаряли с А и Б и са ги питали дали всичко е наред. А и Б са им казвали, че това са си техни проблеми и ще се оправят сами. Учениците споделят, че въпреки че А и Б са отказали помощ, те е трябвало да споделят с някой учител или с директора, за да се вземат мерки. Реакцията на родителите впоследствие е била правилна, но защо е трябвало толкова дълго време децата да търпят тормоз.
Според най-добрата приятелка на А тя не е предприемала нищо, защото А изрично я е молила за това. А е искала да предпази другото момиче от превръщане в жертва на същите побойници, а и не е била сигурна как ще реагират възрастните, ако узнаят и впоследствие издадените насилници. Приятелката на А споделя с чувство на вина, но и определено облекчение, че е благодарна на А за това, че не е искала да я въвлича в ситуацията и да превръща и нея в потенциална потърпевша.

Ситуацията е ясен пример за проява на агресия спрямо различните членове на обществото. Основен спомагащ фактор за нея е недостатъчната комуникация с подрастващите относно различията между хората и нуждата от толерантност в обществото. Евентуални обучения в час (например по Човек и общество) биха могли да избегнат създаването на подобни ситуации и да премахнат проявата на агресия още преди възникването им.
В описания казус учителите са разбрали за проблемите на А и Б от тяхната майка едва на третата година. Основна роля за този дълъг период имат няколко фактора:
- А и Б са изпитвали страх от своите насилници и същевременно не са имали достатъчно доверие в реакцията на възрастните около тях (родители, учители, пътници в градския транспорт, полицаи и други).
- Съучениците на А и Б са проявили пасивност и не са уведомили никого. Тази липса на реакция от тяхна страна може да се дължи на описаните в предходната точка причини, а от друга на пасивна агресия (споделят гледната точка на насилниците без да се включват активно).
- Преподавателите от своя страна също не са обърнали внимание на промяната на външния вид на А и Б, на промяната в поведението им, на тяхното настроение, на концентрацията и участието им в учебния процес.
Учителите вероятно биха могли да разберат за упражняваното насилие върху двете деца или по начина, по който е разбрала майката – външния вид след побоя – или ако бъдат уведомени от децата – жертвите или техни приятели. Други признаци, по които биха могли да се досетят са липсата на концентрация на А по време на учебния процес, недобрата й подготвеност за училище, реакцията на затваряне при опит от страна на учителя да разбере причините за това поведение. От друга страна жертвата Б също би променила поведението си – би станал по-чувствителен или агресивен.
Проследяването на нетипичното поведение прави вероятно разбирането и на причините за неговата поява.
След като разберат за случващото се, учителите би следвало да уведомят класните ръководители на двете деца и чрез тях да бъде уведомен и директорът на училището. След това процедурата изисква провеждане на разговори с родителите на жертвите и насилниците, както и със самите деца от двете страни на барикадата – поотделно и заедно. При разглеждане на случая на педагогически съвет, децата, упражнявали насилие, със сигурност ще получат наказание. Това е процедурната страна на нещата.
От друга страна, с децата, върху които е било упражнявано насилие е нужно психологът в училище да проведе продължитлена работа за туширане на травмите. Същевременно онези ученици, които са упражнявали насилие, биха могли да бъдат включени в дейности с превантивна цел срещу агресията, за да осъзнаят постъпките си. Организирането на общоучилищно извънкласно мероприятие, в което действащи лица да бъдат едновременно насилници и насилвани също би могло да бъде добър пример за решаване на такива проблеми, защото не само насилваните са жертви. Жертви са и самите насилници, на които явно не е имало кой в семейството да покаже и научи, че насилието не е начин да покажеш колко си велик.

Както учителите, защото действията на насилие не са ставали пред погледа им, така и ръководството на училището, са разбрали са ситуацията от майката на А и Б. Това, което са могли да правят по-успешно преди насилието да ескалира до такава степен, е да се стараят да интегрират по-успешно детето със специални потребности и да информират обстойно деца и родители за спецификите на неговото състояние. От тук нататък учителите на А и Б могат да получат подкрепа от своите колеги с цел по-добро информиране и успешна супервизия.
Директорът е приел дете с аутизъм да бъде обучавано в масово училище, което води до заключението, че е наясно със заболяването и е отговорен за интегрирането на детето в групата.
Задължителни са лекции за спефициките на различните заболявания, както и записване на повече деца със специални потребности в училището, би подобрило ситуацията, т.е. децата ще се научат да бъдат толерантни.

Гледна точка на родители на жертвите: „Не забелязвахме какво се случва, въпреки че със сигурност е имало признаци, по които сме могли да разберем, че имат проблеми в училище. Никой от училището не ни уведоми, че нашите деца са малтретирани. Може би, ако бяхме предразположили децата да споделят ежедневните си преживявания с нас, щяхме по-рано да разберем за проблема.”
Майката се обвинява, че е лош родител щом толкова време не е усетила проблемите на децата си и не ги е разпознала в поведението им. Тя смята, че е могла да предотврати тази ситуация, ако е разговаряла повече с дъщеря си вместо да фокусира цялото си внимание към лекуването на синчето. Ако е имала възможност да ги изпраща и прибира от училище, също е щяла да предотврати конфликтите. Ако е имала по-голямо доверие в учебното заведение като институция за обучение, възпитание и развитие на децата е могла да обсъди в повече подробности с целия екип, а вероятно и с учениците подробности относно нуждите на нейния син.
Все пак, с реакцията си тя успява да предотврати по-нататъшно насилие и решава проблема.
Гледна точка на майката на насилника: „Една вечер на входната врата се позвъни. Отворих. С изненада видях майка с двете й деца, която ми обясни, че моя син ги тормози. Поканих ги да влязат и поисках да чуя цялата истина. Извиках и сина си да присъства на разказа им. Бях потресена от чутото. Не можех да повярвам, че става въпрос за моето дете. Изпратих майката с децата и обещах да разговарям със сина си. Първата ми реакция беше отказ да повярвам. После поисках да чуя неговата версия по въпроса. Вгледах се внимателно в детето си. Видях малките сигнали, че ме лъже като говори. Не ме гледа в очите, ръцете са свити в юмрук и са дълбоко в джобовете. Защо ми говореше по този накъсан начин? Защо не ми говори с цели завършени изречения? Чух достатъчно. И сега дойде най-страшния въпрос към самата себе си. Защо точно моето дете? Нали това се случва в другите семейства. Къде сгрешихме като родители? Въпроси и много болезнени отговори. Двамата с баща му по цял ден на работа. Вечер изморени и нервни. Трудни делници. Когато вечер синът ни искаше да сподели нещо от неговия ден, дали го изслушвахме достатъчно. Когато ни каза, че му е трудно в някои моменти в училище освен думите ‘справи се сам’ какво друго му казахме самите ние. Защо е започнал агресия към деца от неговото училище, особено когато едното е със заболяване. Избрал е по-слаб от него. Това е съзнателен избор. Прилагал е системна агресия, но не сам. Имал е подкрепата на други момчета. А върху самия него имало ли е прилагано насилие. Физическо насилие. Не. Щях да забележа. Ами ако не е на физическа, а на психическа основа. Защо не ми е казал, ако е имал проблеми. Един човек, за да се превърне в насилник над по-малки и по-слаби има някаква причина. А при моето дете каква е? Бие този, който е безсилен. Защо цели три години нищо не ми е направило впечатление? Значи се е прикривал добре. Преразгледах нещата от нашия живот, но в разговор с него. Ценностната ни система от нас като родители се опитваме да му я предадем. Приятелите – защо точно тези момчета и защо винаги той е насилника, а те са само за фалшива сигурност. Да в нашето семейство има проблем. Започнаха дълги разговори между родители и дете. Искам той да ми говори и да ми обясни. Бясно ми беше, че започваме да вървим един дълъг и труден път. Но откъде да започна аз, за да помогна на моето дете. Точно от прибирането ми вечер от работа „Добър вечер, сине. Как си? Как ти мина деня в училище? Разкажи ми всичко. Не, не съм уморена. Слушам те внимателно!”
Интересни гледни точки на интервюирани родители поставени в ролята на родители на свидетели (17 възрастни):
„’Как мина в училище?’ – ежедневният въпрос на нас, порасналите деца. А те, нашите деца, понякога ни разказват – ако става за разказване, понякога премълчават, ако е неприятно. А неприятните неща всички ги знаем: забележка, забравено домашно, лоша дисциплина или оценка, конфликт между деца.
Преди известно време дъщеря ми започна да споделя, че група момчета закачат момче в първи клас и сестричката му в 4ти. Момченцето било с аутизъм, а хулиганите изключително нетолерантни към всеки по-различен. Момиченцето сърцато защитавало братчето си. Посъветвах я да разкажат на учителите, като предположих, че нещата ще бъдат прекратени. И продължих да решавам своите си проблеми.
Измина много време и отново разбрах за такива случки от детето си – насилието ескалирало и накрая родителите на тормозените деца разбрали за проблема.
По повод този случай разговарях с детето си за няколко неща. Говорихме си за толерантността към по-различните. Коментирахме колко време децата са се страхували да споделят вкъщи, какво се случва? А дали насилниците са чували, че Айнщайн, Леонардо да Винчи, Ван Гог, Бетовен и Моцарт, Стивън Спилбърг, че и Джим Кери са били и са аутисти? И колко ли беден щеше да е светът, ако тези хора ги нямаше?
Признах, че лично аз нищо не направих и не уведомих лично ръководството в училището за проблема – разчитах, че някой друго го е сторил. Осъзнах, че нашето нежелание да сме активни в решаване на проблемите в училище, да уведомим педагогическия съветник и другите родители ощетява всички деца. Пожелах си аз и другите родителите да бъдем по-чувствителни и по-дейни заради нашите, и заради всички деца.”
Според други родители на деца свидетели, връзката между тормозените братче и сестриче и техните родители би следвало да е по-дълбока, защото майката не е разбрала за насилието от елементарното поведение на двете деца, а това би следвало да е възможно, в случай, че комуникацията е на достатъчно добро ниво. Според родителите споделянето на проблема е ключът към неговото разрешаване – „колкото по-рано се разбере за проблема, толкова по-добра реакция и добро решение ще се намери за изход от възникналата ситуация”.
Интересен е допълнителният коментар на една майка, която казва „замислих се дали съм положила достатъчно усилия моето собствено дете да не попадне в положение на жертва, или не дай Боже, в положение на насилник, и не можах да си отговоря”.

Тормозът се случва „най-вече в автобуса – на път за училище – и в самото училище”. Прави впечатление, че майката на А и Б ги принуждава да разкажат за тормоза, който продължава цели три години. Силно озадачаващ е факта, че никой възрастен от училищния персонал не забелязва какво се случва в продължение на три години и не сигнализира родителите на жертвите и насилниците. Очевидно в момента, в който родителите на двете страни разбират за случилото се, тормозът бива прекратен.
В случай, че училищния психолог / педагогическия съветник не знае за наличието на подобен проблем, не би могъл да предприеме каквото и да е. В момента, в който той/тя разбере (или поне подозира), би следвало да интервенира на няколко нива:
1. Индивидуална работа с преките участници в конфликта (с жертвите и насилниците) – теорията и практиката показват, особено в случаите на продължителен тормоз, че и двете страни насъзнавано поддържат ситуацията по различни причини.
2. Консултиране с родителите на децата – в крайна сметка родителите са основните фигури, отговорни за възпитанието на децата и тяхното здраве и е недопустимо те да бъдат държани встрани от проблема.
3. Групова работа с класа/класовете на децата-участници – почти винаги подобни ситуации се разиграват пред „публика”, а отношението на „публиката” към проблема може да играе сериозна роля в развитието на конфликта, предвид силното влияние на референтната група на връстниците в периода на пубертета и юношеството (в цитирания случай приятелка на момичето знае какво се случва и също не уведомява никого). Организиране на беседи с децата на тема аутизъм и приемане на децата със специфични потребности от връстниците чрез ролеви игри – когато човек не знае за дадена ситуация, той постъпва рутинно, т.е. не конкретизира.
4. Своевременно уведомяване на училищното ръководство, така че да могат да бъдат предприети адекватни официални мерки – директорът е лицето, носещо основната отговорност за това, което се случва в училище.
5. Консултиране на класния ръководител (разпознаване на белезите на насилие; мерки, които би могъл да предприеме в работата с класа; къде да се адресират при необходимост и т.н.) – заявките за психологическа работа в училище обикновено идват от класния ръководител или учителите, тъй като те са тези, които имат по-пряк контакт с децата и съответно възможност да наблюдават техните взаимоотношения.
6. Водене на картотека на децата, склонни към прояви на насилие, както и на децата, склонни да стават жертви на насилие.
7. При необходимост – съвместна работа с други институции (детска педагогическа стая, социални служби, МКБППМН, неправителствени организации и други).

Не е нормално да няма никакъв белег, според който да се разбере, че двете деца са малтретирани. Безучастното поведение на възрастните в превозното средство е много лошо. Гражданското съзнание не съществува в този случай. Трябвало е децата да се приучат от малки да споделят повече неща с родителите си. Мълчанието от тяхна страна е довело до задълбочаване на проблема. Действята са се разигравали пред останалите ученици, които все пак в един момент е трябвало да уведомят за това ръководството на училището и класния ръководител. Намесата на родителите в случая и неговото париране е твърде късна поради мълчанието на децата. Трябва да се вглеждаме повече не само във външния вид на нашите деца, но и да се опитваме да вникваме по-често в тяхното вътрешно психическо състояние.

(заключения на ученици от 8ми и 10ти клас)
Тормозът в училищата обикновено е предизвикан от това, че всички деца са различни, а това не се харесва на някои. Според определени ученици всички трябва да са богати, с най-новите телефони, с най-хубавите и скъпи дрехи и обувки, а това не е възможно. Заради това една група от класа, независимо момчета или момичета, започва тормоз срещу един или повече ученици от същия клас или същото училище.
В началото тормозът обикновено е психически, а той за разлика от физическия не „зараства” след няколко дни или седмици. Психическият тормоз е много по-болезнен от физическия. Той оставя следи в съзнанието на човека, които никога не се заличават трайно, а по-скоро се покриват за известно време. Тези следи не се лекуват.
В конкретния случай момчето е тормозено, защото е аутист. Това заболяване го отличава. Той не е като всички други. Той е в собствена реалност. Никой не го разбира. Никой не вижда същото като него.
Насилниците предупреждават, че ако А и Б кажат на някого ще извикат по-големи ученици да ги пребият. Това не се случва за първи път. Всички насилници казват подобни неща и използват подобни заплахи. В повечето случаи те не познават по-големи ученици, но никой не би рискувал. Насилието остава скрито от възрастните. Когато родителите разбират те предприемат действия, които прекратяват тормоза, но често – не за винаги, а само за известно време и историята се повтаря ... Този „цикъл” на действията може да се повтаря с години, докато учениците не завършат училище и пътищата им не се разделят.
„Колкото и да ми се иска това насилие да не съществува и да бъдем равни, тези случки ще се повтарят докато не стигнем момент, когато ние децата не разберем, че независимо от начина по който изглеждаме и по който се обличаме, ние сме еднакви. Всички изпитваме болка, всички се радваме на хубавите дни и това няма да се промени”.
„Общото между жертвата и насилникът е страха, разликата е в това как реагират на този страх. Някои се крият, като момиче А, други търпят насилието и се опитват да свикнат с него. Други решават, че е по-добре да бъдат от другата страна и те да бъдат „силните”.
„Причините за подобен тип събития се крият най-вече в състоянието на обществото и нашата ценностна система. За да ограничим тези случаи, трябва да заздравим връзките в семейството, да предразполагаме децата да комуникират с родителите, да споделят и обсъждат помежду си. Това е една добра база за предотвратяване на случаи като този. Добрата основа, която може да дава семейството, трябва да бъде продължавана в училище. Здравата връзка между родители-ученици-учители би намалила шанса за случаи на агресия, тормоз, наркомании и други.”
„Моето лично мнение е, че всички са пълни идиоти. Как нормален човек не би казал на родителя си (майка си, баща си), че някакви кретени го тормозят? Просто случващото се в Света е толкова нелепо, че ми иде да не излизам от вкъщи!”
(заключения на учители)
В описаната ситуация отсъства ролята на учителя. Учителят, който не само обучава, но се стреми да възпитава качества като толерантност, доброта, честност у децата и използва всяка една възможност да изглажда техните взаимоотношения.
Отсъства и връзката на учителя с родителите, както на жертвите, така и на насилниците. Много е дълъг периода, в който учителите остават «слепи» за случващото се. Неприемлив е факта, че дете със сериозни, видими проблеми е останало извън полезрението на учителя. Неприемлив е и факта, че родителите на жертвите са прехвърлили такава отговорност върху по-голямата сестра, която е едва на десет-единадесет години. Може би обгрижващото отношение към болното братче е отклонило вниманието им и те не могат да уловят притесненията на по-голямото си дете.
Родителите на момчетата насилници, заети с решаването на куп проблеми, свързани с намиране на сигурна работа, осигуряване на нормални условия на живот в семейството, отделят все по-малко време да поговорят със своите деца за взаимоотношенията им със съучениците и приятелите им. Момчетата с израстването си са станали по-самостоятелни, по-уверени в действията си, започва да им харесва да доминират в училище, все по-рядко споделят с родителите си. Учебният процес и подготовката вкъщи остават на заден план. На улицата е по-интересно. Това е моментът, в който учители, педагогически съветници, директори и родители трябва да обединят усилията си и да покажат на момчетата, че такава «свобода» е лъжовна, че моралните ценности на обществото трябва да се запазят. В противен случай ще задействат законите на джунглата.
(заключения на родители)
Ако може да се говори за укрепване на някакви връзки, то в конкретния случай това ще бъдат вътресемейните връзки между децата и родителите в семействата на жертвите и главния насилник. Очевидно е, че майката на А и Б е станала свидетел на насилието в толкова късна фаза, защото поради определени обстоятелства, каквито в нашето общество можем да изброим достатъчно много, нейното внимание е било насочено в посока разрешаване на бюджетни проблеми и служебна ангажираност. Случаят не е развит до степен да обясни какъв е статуса на бащата, дали той изобщо е част от семейството. Много често, при появата на проблемно дете един от родителите се отказва от отговорност и напуска семейството. Възможно е случаят и тук да е такъв, а грижата да е била оставена на баба/дядо/чичо. Майката е била достатъчно ангажирана за осигуряването на средства за семейство с необичайни бюджетни пера. Реакцията й е била моментална и за щастие на децата й – успешно е постигнала целта да прекрати насилието. А няма повече да се съмнява в „силите” на майка си, а Б ще усети и ще се зарадва на ново чувство на спокойствие и увереност.
Благодарение на разкритията, майката на главния насилник В също преразглежда цялостния подход към детето в нейното семейство и си обещава далеч по-задълбочен контакт и „чуваемост” в бъдеще.
Липсата на информираност на обществото води до тежки последици и неприемане на децата със специфични потребности от останалите. Тези деца биват отхвърляни от съучениците си. Липсата на по-голям брой специалисти води до момента на неприемане на такива деца в масовите училища, предвид на което тяхната интеграция е невъзможна. Толерантността към различното е качество, което не се възпитава в днешните деца. Авторитетът на учителя доста често е занижен до минимум. Липсата на постоянна връзка дете-родител-учител води до пропуски в информираността на поне един от тримата участници. Успешна интервенция би било насочването към поведенчески техники, като концентрацията трябва да бъде изцяло върху детето и неговата среда.